1. Човек се ражда здрав и животът сам по себе си изразява здраве. Съдбата на човека е да изживее целия си живот в състояние на здраве, условие за най-пълноценно разкриване на неговата творческа и жизнена потенция.

2. Човек заболява като последствие от нарушаване на природния закон за причината и следствието. Това ще рече, че всяко явление е предизвикано от нещо (следствие е от някаква причина). Този закон на пръв поглед изглежда жесток към човека, но всъщност това не е така. Човек присъства по-активно и много по-отговорно в осъщест­вяването на този закон, отколкото това се допуска. (Например едно най-леко заболяване (простуда) може да изглежда случайно, но то все пак е постигнато с участието на човека; той е допуснал да се простуди, като не се е съобразил с конкретната обстановка.)

3. Всяко заболяване има морално-етична страна. Не съществува случай на болест, който не може да бъде преценен морално-етично при цялата условност, която изглежда неизбежна. Тук важи правилото: колкото по-тежко е едно заболяване, толкова по-голямо е премеж­дието на болестта, толкова по-голяма е морално-етичната отговорност на потърпевшия. Това не означава, че болестта е вид наказание и че болният е престъпник. Просто човекът е допуснал да се случи с него премеждието на болестта.

4. Произлиза от третото правило. Опасността да се допусне едно заболяване е основание то да бъде преодоляно. Условието човек да разбере в „какво е сгрешил“, какво трябва да предприеме, за да възстанови здравето си, е основно за лечението на заболяването. Колко важно е това, проличава от чувствата, обзели болния от преживява­нията и цялата гама от симптоми и промени у него.

5.  Най-главното условие за лечение на болестта е съзнанието на болния, че той трябва и може да постигне това. Желанието да се оздравее е всъщност оздравяване. Сама по себе си никоя болест не е фатална и не може да бъде такава.

6. От това, че здравето е естествено състояние на човека произлиза и огромната му постоянна съпротива срещу всички поводи на заболяване. Медицината все още няма точна представа за съпро­тивителната сила на човека срещу заболяванията (и възможностите да заболее), философски е много важно да се съобрази, че потен­циалната енергия е всемогъща в борбата срещу заболяването, че човек е в състояние да организира могъща съпротива срещу всяко заболяване и да го победи.

7. Приоритетите на здравето (пред произшествията на болестите) изпъкват косвено в това, че природата се е погрижила да помогне на човека при всяко болестно премеждие. Народът казва: „За всяка болка – и билка“, т. е. в природата като вид двойно подсигуряване (вън от самосъхранителната потенция на човека за борба с болестта) същест­вуват безброй растения, билки, вещества, „създадени“ от самата нея. Билките и лечебните растения са само допълнителен момент в лечението на болестта. Деветдесет и пет процента от лечението е жела­нието, вярата, поривът на човека да оздравее, 5 % са билките. Съпоста­вени, вътрешните и външните фактори за лечение показват, че външни­те, на които понякога се разчита, са незначителни. Това е парадоксал­но, защото една народна медицина като българската, толкова богата на възможности, билки, лечебни растения и вещества – „поема“ само 5 % от лечението на заболяването. Но те често имат огромно значение, тъй като импулсират волята за борба с болестта, „вдъхновяват“ и въодушевяват потърпевшия и той „вкарва“ в борбата своите 95 % вът­решна съпротива.

8. Самовнушителните формули имат огромно значение при леку­ването на която и да е болест. Те се изразяват в „настройване“ на мисълта към благоприятно разрешение на произшествието и в крайна сметка утвърждават вярата на болния в живота. Изпъква нова парадоксална особеност: самовнушението е резултатно, ако успее да мобилизира волята на болния за съпротива срещу болестта. „Це­ремонията“ на самовнушението изглежда неубедителна. Тя се състои в повтаряне на това, което се желае. Обикновено с нея болният шепнешком си доверява, че положението му се подобрява, че се чувства от ден на ден по-добре, че оздравяването е близко и неизбежно. Точно това се оказва решаващо, защото така настройва болния „на вълната на оздравяването“, че спечелва духовната му сила за борба с болестта. И успехът не закъснява.

9.  То се определя от специфичните преживявания, свързани с болестта, от онези особени последствия, които тя предизвиква в пове­дението на човека. Някои са склонни да ги отнесат към характеристиката на страданието, към неговата пречистваща сила. Може би имат право. Болестта е страдание. Тя трябва да води до съзнанието, че болният е предизвикал нещо, заслужаващо да бъде последвано от страдание. Така то се оказва не само белег на произшествието, симптом на болестта, но и условие за нейното превъзмогване. Човек не бива да се бои от страданието и винаги трябва да знае, че е в състояние да го понесе с добрите последствия, които има за живота. Под страдание тук се разбира не болката, неприятните усещания и всичко от този род, което съпътства болестта и може да бъде формално обяснено. Под страдание се разбира особеното, благородното, себежертвеното съзнание за премеждие, чието преодоляване трябва да се постигне с някаква жертва и готовност тя да се направи в името на доброто.

10.  В „съпропорционално“ отношение към болния трябва да се поставят всички негови близки. Казано иначе, лекуването на едно заболяване (особено когато то е тежко) непременно трябва да „съюзи“ всички близки във взаимопомощ към потърпевшия. Какви са основанията на подобна пренагласа и преустройство? Съчувствие? Роднински грижи? Може би. Но логиката на произшествието отива по-далече. Подозира се, че произшествието на един болен, постигнало го в определена обстановка и обкръжение, засяга близките му, въвлича ги в бедствието. Болестта принуждава общността, свързана с болния, да се организира и преорганизира за обща борба с болестта. Това е извънредно важно за заболяването.

11.  Особена съхранителна сила за човека имат навиците и действията, на които той може да придаде донякъде ритуален

характер. Още по-важни и спасителни стават те, когато са налице и неопровержими доказателства за тяхната полезност. Например приготвянето на чайове от билки самостоятелно и в комбинация, на лечебни отвари и сиропи. В живота си човек задължително трябва да си изработи подобни „упователни“ категории и да се придържа към тях. Те имат самовнушително значение. Когато става дума за билки, налице е и определен лечебен ефект, от който никой не бива да се отказва. Подобни „ориентири“ играят важна роля в живота на човека Това са повтарящите се жестове, постъпки, привички, предпочитания понякога съвсем необясними, но със самото повтаряне човек затвърждава известна увереност и сигурност, че нещата и по-нататьк ще продължават така, както са били досега, благодарение на ритуал­ните „знаци“, които е предпочел и в които вярва. При заболяване върху подобни „знаци“, ритуални привички и навици може да се изгра­ди и по-ефикасно лечение.

12. Боледува се от една и съща болест, но всеки боледува по различен начин. Получава се така, че болестта се повтаря в неузнаваем вариант при всеки болен и естествено се налага необходимостта от индивидуално лечение. Парадоксът може да стигне дотам – при едно и също заболяване у двама различни болни да се приложат различно действащи лечебни компоненти и да се постигне един и същ резултат. Това косвено показва предимственото значение на „вътрешните“ оздравителни фактори пред „външните“ лечебни вещества.

Здравната доктрина се свежда до следните основни правила:

1.  Човек се ражда здрав и трябва да изживее живота си здрав, следователно не бива да боледува.

2. Заболява този, който се съгласи да заболее.

3. Оздравява този, който истински желае да оздравее.

4.  Няма нелечими болести.

5. Истинска е онази медицина, която винаги, при всички обстоятелства и положения внушава на болния, че ще оздравее.

6. Човек живее, докогато трябва и докато желае.