Политиката на глад
Според широко разпространявания мит за световен глад, светът няма капацитет за изхранване на всички хора. Прави се всичко възможно, за да се прокара тезата: „Няма какво да се прави. Просто няма достатъчно за всички. Гладуващите маси бързо се размножават и умножават и ако трябва да се предотврати бедствието, би трябвало да се провежда единна енергична политика за контролиране на раждаемостта.“
В същото време, обаче, нараства броят на известни учени, икономисти и експерти по земеделието, които изразяват рязко своето несъгласие с това. Ето какво казват те: „Това е една явна заблуда, една лъжа, просто един мит!“
В действителност има какво да се направи и даже нещо повече. Недостигът и гладът се дължат на разточително използване на ресурсите и ирационалното им разпределение. Според В.Фюлър, понастоящем има достатъчно ресурси, за да се осигури храна, облекло, дом и образование на стандарта на средния американец на всяко едно човешко същество на тази планета. Проучвания, направени от Института по хранене и политика на развитие, показаха, че няма в света страна, в която хората не биха могли да се изхранват от свои собствени ресурси. Няма също така корелация между гъстотата на земните площи и глада. Като класически пример за това, докъде води свръхнаселеността, обикновено се цитираше Индия. Сега Китай има два пъти повече население на 1 акър (4046 кв.м) култивирана земя в сравнение с Индия, но хората в Китай не гладуват. Бангладеш има точно половината население на акър култивирана земя в сравнение с Тайланд, но понастоящем в Тайланд няма гладуващи, докато в Бангладеш процентът им е един от най-високите в света, факт е, че най-гъсто населените страни в света сега не са Индия и Бангладеш, а Холандия и Япония. Явно, гъстотата на населението не е причината за глада. Разбира се, би могло някога да се достигне границата на възможностите на планетата да поддържа човешката популация, но тази граница е определена на около 40 милиарда население (сега ние сме едва 4 милиарда). Сега повече от половината население на света страда от хронично недохранване, почти половината от тях умират от глад.
Има ли алтернативи за разрешение на този глобален проблем и къде са те? Нека погледнем кой упражнява контрол върху храните и как се осъществява той. Хранителната индустрия е най-голямата в света – оборот в размер на 150 милиарда долара годишно (по-голяма от автомобилната, стоманената или нефтената индустрия). Сравнително малко на брой гигантски, мултинационални корпорации владеят тази индустрия. Цялата сила е концентрирана в техните ръце. Общоизвестно и добре документирано е, че гигантски корпорации упражняват силен политически контрол, което значи, че относително малко на брой корпорации регулират и контролират хранителния поток на милиарди хора. Как е възможно това?
• Един от начините, за да могат гигантските корпорации да контролират пазара, е постепенно да превземат всеки етап от системата за производство на храна. Например, една гигантска корпорация ще произвежда земеделски машини, съоръжения за поддържане на машините, торове, гориво, хранителни контейнери; ще купи верига от супермаркети, целия търговски бизнес, растителното производство и обработването на храните. Дребните фермери и селски стопани не могат да бъдат конкурентоспособни, защото корпорациите изкуствено ще намалят цените, за да подбият конкуренцията. След като отстранят дребните фермери от бизнеса, за да си възвърнат загубите, отново изкуствено завишават цените в районите, където конкуренцията е ликвидирана. Ето защо броят на стопанствата в САЩ след Втората световна война са намалели наполовина; повече от 1000 независими фермери напускали стопанствата си всяка седмица.
Неотдавна проучвания, направени от Министерството на земеделието на САЩ, установиха, че малките независими ферми могат да произвеждат храна много по-евтино и ефективно, отколкото гигантските ферми от земеделския бизнес.
• Абсолютна икономическа сила: в САЩ например по-малко от 0,1% от всички корпорации притежават над 50% от общото богатство. И още нещо – 90% от целия пазар на зърно се контролира само от 6 компании.
• Власт за взимане на решения корпорациите от аграрния бизнес решават какви земеделски култури да се произвеждат, в какво количество, от какво качество и на какви цени да се продават. Те притежават власт да задържат продукцията или да складират огромни запаси от храна, като по този начин създават изкуствен дефицит, което е изключително важно за повишаване на цените.
• Самите правителствени агенции, които би трябвало да регулират тези неща, са под влиянието и контрола на политиката на аграрния бизнес. Висши държавни служители (секретар по земеделието и други от този ранг) редовно се съветват с изпълнителните органи на водещите в земеделския бизнес корпорации.
• Мултинационални гиганти,с невероятен успех са постигали целта си за максимална печалба и натрупване на огромни богатства. Ръководещо правило е да се увеличават цените колкото може повече, докато се задържа производството на минимума, необходим да се продават стоките, така че на пръв поглед цените флуктуират, но в действителност те само се покачват сравнително бързо.
• Мултинационалните компании купуват все повече и повече земя. Проучвания в 83 страни показаха, че не повече от 3% от притежателите на земя контролират около 80% от земеделските площи. Докато този модел означава огромни печалби за малък брой хора, то на много други е донесъл големи загуби. В действителност не съществува „недостиг на земя“ и „хранителен дефицит“. Ако целта би била да се използват световните ресурси, за да се посрещнат нуждите на човечеството, то тази цел би могла лесно да бъде постигната. Обаче, стремежите към максимална печалба за малък брой хора води до трагична ситуация на планетата, където половината от населението е гладуващо. Точно казано, стремежът към забогатяване чрез експлоатиране на другите е един вид психично отклонение -болестно състояние, което води до всички видове извращения на тази планета.
В Централна Америка, където над 70% от децата гладуват, 50% от земята се използва за така наречените „касови насаждения“ (например лилии, които носят бърза и голяма печалба, но са от малка полза за оцеляването на човечеството). Докато мултинационалните корпорации използват най-добрата земя за отглеждане на техните касови култури (кафе, чай, тютюн, екзотични храни), местните жители са принудени да обработват неравни, склонести и свличащи се почви, терени, на които е трудно да се отглеждат насаждения за храна.
• Фондовете за развитие направиха напоителни системи в пустинята на Сенегал, така, че големи компании да 1 могат да отглеждат патладжани и манго, които с въздушен превоз се отправят към най-скъпите и луксозни трапези в Европа.
• В Хаити болшинството крайно бедни селяни се борят за оцеляване, като се мъчат да отглеждат храната си върху планински склонове с наклон повече от 45 градуса. Те наричат себе си изгнаници по родните си земи, и това в една от най-плодородните в света земеделски страни. Тези земи сега принадлежат на шепа елит. Тук се превозват стада от американски фирми специално за паша, след което се реекспортират в избрани ресторанти за хамбургери.
• В Мексико, където земята преди се използваше за отглеждане на царевица за мексиканците, сега се използва за произвеждане на луксозни зеленчуци за американците. Просто печалбата е 20 пъти по-голяма. Но за кого? Стотици хиляди бивши фермери се оказаха без земя. Неконкурентоспособни в сравнение с крупните земевладелци, те първо дават под наем земите си, за да спечелят поне малко средства от това, следващата стъпка е да работят за големите фирми и накрая се оказват наемни работници, бродещи тук-там да търсят работа, за да могат да преживеят семействата им. Тази ситуация доведе до непрекъснати вълни на размирици.
• През 1975 г. най-добрата колумбийска почва е използвана за отглеждане на цветя за 18 млн. долара. Карамфилите донесоха 80 пъти. по-висока печалба от предишната култура – пшеницата.
