Всеки някога е имал хипохондричен ход на мислите. Съще­ствува една правилна, нормална степен на загриженост за здравето. Хипохондрикът обаче живее трайно в грижа, че е тежко болен или че ще стане такъв. Със страх той наблюдава телесното си състояние и постоянно регистрира всяка промяна. Неговият духовен хоризонт и светът на неговите изживявания се стесняват все повече и повече върху подозираната болест.

Със сериозно, загрижено изражение на лицето, което не се разведрява от нищо, те описват своите болестни явления в продължение на часове с всякакви подробности и даже с лю­бов. Такива хора не са много ценени от познатите и колегите си като събеседници, защото използуват всяка възможност да отклонят разговора върху своята болест. Те събират медицин­ски съобщения и цитират оттам пасажи, които показват колко сериозно е тяхното положение. Никога не стигат дотам да ка­жат: „Добре съм.“ Винаги има и някакво уточняване или по­сочване на някое къртене от вчера, или очаквано за утре. Различаваме идеохипохондрици, които живеят само с пред­стави, че са болни, от сензохипохондрици, които действително имат определени, макар и психогенно засилени, оплаквания. И двата типа развиват определени теории за своите страдания и ги доизграждат непрекъснато. Те не могат да бъдат убедени от лекарските контрааргументи. Винаги имат в запас няколко „коза“, които са събирали в хода на своето изследване и които изваждат наяве. В най-добрия случай те малко модифицират своите комплекси.

По принцип те търсят слънчево зайче. Лутат се между убеж­дението, че са тежко болни и надеждата, че се заблуждават. В противоположност на депресивните, с които имат някои общи външни белези, те държат на живота и искат да бъдат здрави. В противен случай не би възникнал страх, нямаше да искат непрекъснато да бъдат изследвани, да настояват за правенето на рентгенови снимки една след друга, даже от време на време да искат от хирурзите да им направят разрез на тя­лото, за да „погледнат“ какво става там. Има пациенти, които имат в биографията си повече от половин дузина коремни опе­рации, без да е открито нещо, но всеки път това ги успокоява само за кратко време. Хистеричният стремеж към операции почива на други мотиви.

С тяхното непрекъснато вслушване в себе си, самонаблюдение и опипване те пречат на нормалното протичане на жизне­ните функции и създават по този начин с различни рецепти и изследвания нова храна за своята хипохондрия. Хипохондрията може да се комбинира с раз­лични други неправилни поведения. В отделни случаи тя при­надлежи към симптоматиката на една психоза — например хи-похондрична депресия, налудни представи или склероза на мо­зъчните съдове. Тези случаи обаче изискват по-различно ле­чение от това при неврозите.

Причините за хипохондрията все още не са достатъчно добре проучени. Такива, повече или по-малко случайни изживявания, които довеждат до фобии, все още не ги обясняват, най-много да ги направят явни. Според това, което се знае досега, ней­ните основи възникват още в детството, но не от майчиното мляко. Много хипохондрици са изживели страха от болестта още при своите родители. С по­сочването на страданието на бащата или майката е възпи­рано разгръщането на техните стремежи и едновременно с това е насаждано хронично чувство на вина. Българският пси­хиатър Шипковенски препоръчваше за предотвратяването на хипохондрията децата да се възпитават без страх и опасения, да се стимулира доверието в себе си и собствените сили и да не се отклонява вниманието много към собственото тяло. Не трябва да се показваме много загрижени за здравето на децата, нито да ги разглезваме, нито да ги изнежваме, да не изпадаме във възбуда при всяка болка и непрекъснато да пи­таме дали ги боли. Вместо това трябва да бъде стимулирана съпротивителната сила и насочването към социалната общ­ност.

Ако една хипохондрия вече се е фиксирала и ако вече е станала съставна част от личността, то тя не може да се излекува е посочването на нейната необоснованост. Ще бъ­дем несправедливи по отношение на пациента, ако го предста­вяме за симулант и манкьор, което за съжаление понякога става. Страхът ги завладява изцяло и прекършва волята им. Те не могат да го потиснат. Той ги измъчва отново и отново. Въпреки това при терапията освен системния поведенчески тре­нинг трябва да се спечели като съюзник и разсъдъкът на болния. Прослушването на магнетофонни ленти със собстве­ните оплаквания или принуждаването към писмено фиксиране на ежедневните оплаквания между другото води и до това, да се постигне задоволително самопознаване, при което пациен­тът се вижда така, както го възприемат другите. Поглежда-нето в огледалото отваря очите на някои и им помага шего­вито да се усмихнат на своите слабости и така да разбият оковите на страха. Затова помага и груповата терапия.

Някои психотерапевти предприемат друго. След като паци­ентите веднъж са се оплакали от всичко, те забраняват еже­дневното монотонно повтаряне на съобщенията за техните не­щастия. Хипохондриците са подложени на нарастващи нато­варвания и усложняващи се задачи, независимо от техните оплаквания и мъката, която трябва да преодолеят. Сензохи-похондриците загубват своите, предизвикващи съмнения оплак­вания, но не веднага. Това те не могат да възприемат. Дава­нето на медикаменти би било грешка, това ще поддър­жа представата за болестта. Постепенно те се разделят със своята основа, хипохондрията. Доверието остава запазено и се засилва, когато околният свят признае, че на хипохондрично болния поради неговите личностови особености му е-по-тежко, отколкото на останалите. Трябва да се има пред­вид, че той въпреки своите опасения продължава да живее » по-нататък, че оплакванията не му носят никакви облекчения. Всяко изживяване на успех в семейството и работата е една малка победа над все пак жилавата и неподатлива хипохон­дрия.

Възможно е нервните разстройства да не са нараснали, а просто днес да става по-често дума за тях. Те по-често попа­дат в зрителното поле на лекарите и на обществеността. Няма съмнение, че нервната система на хората сега е изложена на по-голямо изобилие от дразнители, отколкото тази на нашите предци. Ако се сравни количеството информация, коятв по­лучава един жител на големия град през обикновения работен ден в предприятието, у дома и на улицата, чрез радиото, теле­фона, телевизията, скоростния транспорт и машините, която ин­формация трябва мигновено да бъде обработена в мозъка, е дразнителите, на които е бил изложен един гражданин от сред­ните векове, то не трябва да се съмняваме в нарасналата ан­гажираност и претовареност.

Въпреки това би трябвало да проникнем по-надълбоко, ако се оплакваме, че заплащаме научнотехническия прогрес с по­качване на нервността или приемем призива на някои апо­столи на здравето „Назад към природата“. Природата на хо­рата се е променила и не е същата като на пещерните хора, а отговаря на достигнатото историческо ниво на развитие, т. е. на тяхната култура. Ние ще загинем не само физически от така нареченото кърти чисти извозва, но и духовно, ако ни изпратят въоръжени само с няколко кожи в дивите места. Науката и техниката са създали за нас много удобства и са направили по приятно съществуването ни, от което не можем да се лишим и без което даже не бихме могли да живеем. Те създават все по-нови потребности и ни правят по-взискателни. Доказано е също така, че средно ние сме по­здрави и живеем по-дълго, отколкото нашите предтечи и ве­роятно сме по-щастливи не на последно място с помощта и благодарение на науката и техниката в едно свободно от войни, експлоатация и потисничество социалистическо обще­ство.

Нашата нервна система е органът за приспособяване към променените условия на живот. Това е нейната главна задача. Нейните възможности не се използуват напълно. Ние създа­ваме условията си на живот с помощта на своя мозък. Да ги претворим така, че да не ни правят нервни е в нашите въз­можности не на отделния човек, разбира се, но на обществото като цяло. Защото не на последно място то определя дали ще се откажем от потребността да се трупат печалби, което увреж­да нервната система, или ще подпомагаме интереси, които до­принасят за един здрав и изпълнен със смисъл живот.

Още по-малко обосновано е мнението, че научно-техническият прогрес на „модерното време“ е отговорен за неврозите, които, както видяхме, произлизат по психосоциален път от разстрое­ните междуличностови отношения.

Споменахме вече, че невротизиращото въздействие на инфор­мацията зависи не от нейното количество, а от значението,, което тя има за отделния човек, и отношението му към нея. С други думи: не физическата същност и качествата на драз­нителите, а тяхната социална стойност определя рецептите на нашето нервно-пеихично реагиране спрямо тях. То се определя от това, дали информациите ни изпълват с радост или страх, с щастие или разочарование, с надежда или отчаяние. Един ръководен служител в капиталистическото предприятие, който непрекъснато е преследван в безпощадната конкурентна борба, от страх, че може да загуби своето място, ще преработва психично едно и също количество впечатления, получени през деня, съвсем различно от ръководителя на един социалистически колектив, който, без да има грижи за своето съществуване, със своите сътрудници съзнателно и целенасочено ще се бори за изпъл­няването на плана и след един изпълнен с напрежение рабо­тен ден може да се върне у дома с изживяване за успех.

Това, разбира се, още не означава, че той е имунизиран срещу неврози, но показва отново зависимостта им от обще­ствените отношения. За това също има изследвания в капиталистическите страни. Слоеве и групи от населението, които са заплашени от социа­лен спад, които се борят за работното си място, загубили са го или са расово дискриминирани, показват повишен брой пси­хични разстройства.

Несъмнено е патогенното влияние общество, в което човекът е експлоатиран, манипулиран, преследван или вижда в другите хора само конкуренти и трябва да се страхува от тях. Социалистическото общество предлага обективно най-доб­рите предпоставки постепенно да се редуцират психо-социал­ните причини за заболяванията. Така при нас отпадат онези напрежения, несигурността за съществуването, социалните несправедливости и страхове, които се получават от антагони­стичните взаимоотношения между работници и работодатели, от изпадащата в кризи и болна капиталистическа система.

Както показват споменатите вече по-горе цифри, неврозите и нервните разстройства няма да изчезнат от само себе си. От­ношенията между хората могат да бъдат подобрени само чрез един постепенен процес на промяна. Разбира се, несъмнено ще останат индивидуални разлики в способността да се преработ­ват онези нервно-психични натоварвания, които никога не мо­гат да бъдат отстранени. Да се проучи това по най-добрия на­чин и да се създадат методи, подходящи за това, е важна за­дача на социалистическото здравно възпитание. Отпадат все повече и повече причините за неврозите, които са характерни за буржоазното общество, но нашият живот в работата и се­мейството носи със себе си нови проблеми, които все пак крият рискове за психичното здраве и трябва да бъдат разрешавани.

Организацията на работата, цеховете, технологичните процеси като къртене, полагане на топлоизолация, трябва да бъдат оформени според по­знанията на инженерната психология и физиология на труда. Това произтича от оптимизирането на системата човек—машина, от намаляването на шума, за който е доказано, че предизвиква многобройни оплаквания, та чак до цветята на работното мя­сто, разхубавяване на предприятията и техните съоръжения. Едновременно с това те са и начини за повишаване производителността на труда, което е в интерес и за благото на всички.

Външните и техническите мерки, колкото и необходими да са те, все пак не са достатъчни за профилактиката. Те се сре­щат и в много капиталистически предприятия. Рафинирано рекламирани като големи социални подобрения, там те служат за по-интензивна експлоатация. Хладнокръвно се преценява, че неврозите и болната работна ръка носят по-малко печалби. Значи могат да се пожертвуват известни средства за намаля­ване силата на шума, за транспорта до и от работното място, изключването на особено натоварващите дразнители, оформя­нето на цеховете. Скоро печалбите от вложените суми се по­качват многократно. Един работодател не би дал доброволно и грош за подобряване условията на труд, ако това не би му се върнало по-късно като печалба.

Решаващо значение за предпазване от неврозите като функ­ционални заболявания, които са обусловени от преживявания, е оптимизирането на отношенията в работния колектив и в семейството. Ако при капитализма се стараят да постигнат до­бър професионален климат, то е, защото това също носи до­ходи. Да се постигне хармония между „социалните партньо­ри“ — с подобни фалшиви думи биват подмамвани работни­ците. Но това са неща, предварително обречени на провал, за­щото работниците и работодателите имат обективно диамет­рално противоположни интереси и по този начин не могат да бъдат отстранени, а само в известна степен омекотени. „Про­изводствената психология“ при капитализма трябва да се абстрахира от основното противоречие между работодател и ра­ботник и да го притъпи за благото на предприятието, разглеж­дайки го на нивото на индивидуалните междуличностови от­ношения.

Съвпадането на основните цели и интереси на всички чле­нове на предприятието — от работника до генералния дирек­тор, може да съществува само в социалистическото общество.

Нашият читател сигурно също не е останал незасегнат от противоречията и конфликтите в социалното поле. В нашето общество обаче те са преодолими поради съвпадането на об­щите цели на гражданите. Задача на всеки човек, на всяка бригада, всеки работен колектив, на ръководствата на пред­приятията и обществените организации, жилищните колективи и не на последно място на семействата е да използуват позна­нията от учението за неврозите и изхождайки от основите на социалистическия хуманизъм, да създадат културна атмосфе­ра, в която психогенните заболявания като разстройства на социалните комуникации ще бъдат намалени до минимум, атмосфера, в която конфликтите се прекратяват навреме или се разрешават по приятелски начин. Това възпитава уравнове­сени и психично стабилни личности. Да се живее по социали­стически, означава също да се чувствуваш отговорен и за здра­вето на хората около теб, да допринасяш те да издържат не само защото трябва да изпълняваме и тяхната работа, а за­ради собствения ни интерес, интересите на семейството, пред­приятието и цялото общество. Всяко поведение, което довежда до психични натоварвания, действуващи вредно на хората око­ло него, всяка дума, която ги обижда, всяко действие, което намалява психическия комфорт, е не по-малко недостойно, не­морално и изпълнено с последствия, отколкото телесно увреж­дане, причинено поради нехайство или съзнателно като отра­вяне или причиняването на нещастен случай в предприятието поради неспазване на предпазните мерки.

Необходима е също така култура при общуването с хората около нас. Не само външна, формална, „по книга“, не трябва да се правим и на светци и грижата за човека да изразяваме само с рутинни и изтъркани изрази, а тя да бъде истинска, честна и сърдечна. Тя трябва да служи, ако е необходимо, на ясната, но градивна и помагаща критика. При наличието на такива предпоставки тя не заплашва никого с психични увреждания. Такава култура, ако се поддържа от всички, ще се отрази добре на всички нас и ще бъде в състояние да премахне някои психо-социални разстройства на здравето още в за­родиш.

Фиксационна   амнезия – загуба на способност за фиксиране на събитието, затруднение в събиране на нови знания, но при запазване на старите спомени;

Прогресираща амнезия – постепенна загуба  на паметта – тя следва определена закономерност – забравят се конкретни неща, а общите не. От близо надалеч – забравя се новото, а си спомня старото. От малко емоционалните към по- емоционалните. Най- много се помнят по- емоционалните спомени. Дай- дълго се съхраняват двигателните навици- те са стабилизирани като стереотип без участие на мисленето.

Ретроградна амнения – състои се в забравяне на събития, предхождали дадена травма – черепно- мозъчна травма – събития, часове, дни преди което не се помни, а всичко след травмата се помни. При инфекции, свързани с мозъка – енцефалит, менингит, отравяне.

Конградна амнезия- свързана с период на помрачение на  съзнанието – делир – не помниш какво си правил.

Психогенна амнезия – свързана с  механизма на изтласкването. Когато човек не може да живее с тази мисъл и е несъвместимо с  Аза – напр. насилие. То е привидно изтласкано в безсъзнателното и става причина за невротични страдания, които са негови симптоми. То е плашещо, неприятно;

Алкохолна амнезия- свързана е с транс. Човек не може да се държи нормално.

Нарушенията на вниманието са важен диагностичен признак за психично разстройство,  особено тези свързани с мозъчни увреждания. Какви са разстройствата на вниманието:

1. намаляване на обема – изразява се чрез разсеяност, виждане, когато човек губи мисълта си  прекъсва говоренето.
   1. намаляване дълбочината на вниманието  – намалена наблюдателност и лесна отвлекаемост. Трудно задържане на вниманието върху един обект. Когато човек  не слуша събеседника си. Лесна отвлекаемост от случайни дразнители – зависи от възраст, употреба на транквилизатори, не винаги е признак за болест.
   2. лесна уморяемост – невъзможност за дълго съсредоточване на вниманието. Умореността също не винаги е болест.
   3. нарушение на насочеността . Вниманието е насочено към нещо за сметка на други неща. Превъзнесено е вниманието към нещо за сметка на друго нещо. Може да бъде жизненоважно. Говори за едно, а мисли за друго – неврогенно разстройство от типа на хипохондрично.
   4. парапрозекция – когато човек изпитва напрегнато очакване на нещо, а то му пречи да види друго нещо , което е актуално и важно.
   5. апрозекция – изключване, липса на внимание. Отсъствие на интерес към случващото се.
   6. намалена разпределяемост – невъзможност да се насочва вниманието на няколко неща. Докато човек не може да мисли за две неща, но вниманието може да се разпределя.

Дереализаторно разстройство – касаят форма, големина, място, движение на предметите, засяга се субективното възприятие за времето,  което не отчита ход. Човек смесва актуалното с миналото – френския израз „Де жа ву” .

Деперсонализационно разстройство – свързано е изкривеното или нарушеното възприятие на схемата на тялото – собственото тяло.

1. Нарушена константност във възприятията – неподвижни предмети се движат, загубва се представата за близо, далече.

2. Разделено възприятие – състои се в загуба на способността  за формиране на цялостен образ. Човек възприема отделните детайли, но не може да ги свърже – има го при шизофрениите, старческо слабоумие, отравяне.

3. Илюзии – представлява лъжливо възприятие . Неправилно, изопачено възприемане на реално съществуващи неща – напр. Дон Кихот и вятърните мелници. Има и физически илюзии, дължащи се на разстройство на свойството на средата. Появата на илюзия е във връзка с психиката доколкото очакванията са свързани с отделни илюзии.

4. Афективни – свързани със страх и тревога- когато човек под въздействие на дразнител вижда нещо плашещо. Могат да бъдат и във вербална форма – когато човек чува друго.

5. Пирестдолии – зрителни илюзии с фантастично съдържание. Обикновено се реализират когато се заглеждат в безформени петна. Те идват несъзнателно, а не в резултат на търсене.Някои илюзии са свързани с помрачаване на съзнанието, а не в резултат на търсене

6.Халюцинации – /сетивни измами/. Засегнатите виждат, чуват, възприемат различни неща без сензорна стимулация за разлика от илюзията. За да можем да определим едно разстройство като халюцинация трябва да няма реален обект, с който се свързва, а идва от нищото. Наред с лъжливия образ, халюциниращия възприема и адекватната реалност. Не е изцяло  отграничена възприятната му дейност от въображаемия образ. Този халюцинаторен образ има субективно по – голямо значение от реалния.. важен момент в работата със самоубийците. Видовете халюцинации са най- различни. Определен тип халюцинации говорят за определено заболяване.

- зрителни халюцинации – зоологически, демономанийни, фантастни образи с плашещ ефект

- антропоморфни – хора, близки, умрели

- сценоподобни – сложни халюцинации със сюжет  – може субектът да участва в него

-ендоскопични – халюцинации с виждания на собственото или чуждо тяло. Зрителните халюцинации показват природата на човека. Зоохалюцинациите са характерни за алкохолния делир, сценоподобните  за психозите, демоничните-  с отравянията.

-слухови халюцинации – различни шумове, стъпки, пищене, звън на телефон

- фонемни – човешка намеса и глас – викове, плач, смях , кашляне

Вербални – отделни думи и изрази, които чува. Имат императивен или оценъчен характер. Човек може да влиза в диалог с този глас. Може да няма смисъл- неологизми.

-музикални – песни, музика. Има значение миналия опит, няма как да чуеш нещо, което не си приел като халюцинация.

Общо за слуховите халюцинации е присъствието в много разстройства,  особено в шизофрениите, а също и при някои депресии, мании. Обслужват параноята при шизофрениците. Обонятелните, вкусови и кожно чувствителни като дактилни, еротични, температурни. Интроцептивни висцерални – лъжливо усещане за присъствие в тялото на чуждо тяло -  глисти, тении, полов орган. Халюцинациите са сложно явление и обикновено говорят не само за разстройство на възприемателната сфера, а на цялостно разстройство , следователно е необходим съвет с психиатър, халюцинация за да имаме трябва да имаме задължително участие на вниманието – човекът е обладан от халюцинаторния образ и зависим от него . Психиката е разцепена на две – между реалността и халюцинацията.

Специфичен вид усещане е болковото- изразяването му се нарича аналгезия, оттам идва понятието аналгетици.Понижаването на болковото усещане се нарича хипоалгезия, а усилването- хипералгезия.

Мъчителни усещания, които не са болка, а са като сърбеж, наличие на чуждо тяло – сенестопатия. Общото впечатление е за дискомфорт, телесни усещания. Сенестопатиите може да имат органична основа – ракови образувания, метастази.Някои причини са свързани със злоупотреба с наркотици, психотропни вещества.

Болестта поразява тялото, тя е „биологично“ явление. Такава е тя при животните. Но при човека неминуемо приема „духовен“ характер, тоест протичането й се влияе от цялостната съпротива, която може да й окаже човекът не като „биологически обект“, а като личност, в която водещи са духовните начала. Телесната съпротива срещу болестта неизбежно се преосмисля от духовните „мощности“ на индивида, от неговата духовна сила, от мисълта, волята и характера. Намесата на духа в борбата е решаваща.

Съвет:

При всеки случай на заболяване, когато подемате лечение с лекарства, билки, в определен план или ред, помнете, че решаващо е състоянието на духа ви, вътрешната ви духовна нагласа да се съпротивлявате, да побеждавате. Болестта не е „химическа реакция“ (тоест взаимодействие между лечебни вещества, които се „изливат“ върху причинителя на болестта и го унищожават). Лекуването е сложен процес на цялостно взаимодействие между тяло и дух в съприкосно­вение с болестта. Преценете най-напред: здрав ли е духът ви, има ли воля да надмогне болестта? Ако няма, никакви лекарства не помагат. Първо трябва да се излекува духът, да се мобилизират неговите сили и да се „хвърлят“ срещу болестта!

Напомняме:

Онези, които разглеждат болестта като сложна химическа реакция в организма, гледат опростенчески на нещата. Болестта не е химия, а философия. Лекуването не е само „гълтане“ на таблетки или пиене на билки, а мъдро преосмисляне на случилото се с цел да бъде победено. Това изисква преди всичко възмогване на духа. В края на краищата оздравява онзи, който истински желае да оздравее.

Мисълта е най-великото оръжие на човека за опознаване и промяна на света, незаменима помощ за опазване на здравето. Дълголетието на човека е всъщност дълголетие на неговата мисъл. Здравето на човека е здраве на мисълта му. Въздейства пълноценно завършената мисъл, но влияят по съответен начин (в съответна степен) и фрагментите от мисли, и отделните думи. Значение има и начинът, по който се произнася една мисъл, вярата в нея и в силата й. Мисълта изразява човека, степента на неговото самоосъзнаване, възможностите му да отстоява себе си, да участва в човешката общност. Мисълта подлежи на усъвършенстване, тогава тя изразява развитието на човека, домогванията му. Животът от тази гледна точка е функционирането на мисълта, а присъствието на мисълта е степента на живота на човека.

Съвет:

Овладявайте изкуството на мисълта. То ви помага незаменимо да преодолявате всички препятствия за опазване на здравето. Човекът, който иска да е здрав, преди това трябва да бъде „здрав“ в мисълта си. Тя въздейства от разстояние, важното е да е съсредоточена и напрегната от воля и вяра в онова, което прогласява. Използвайте мисълта във всекидневни, повтарящи се формули – условие да постигнете по-бързо това, което формулата изразява. Достатъчно е дори една минута съсредоточаване и истинска увереност в ефекта от формулата и всичко е наред- Постъпвайте винаги така особено когато нямате друго средство, а държите да постигнете по-бързо резултат.

Други антидепресанти в зависимост от дозата могат да предизвикват както сънливост, така и безсъние. Трети водят до безсъние, той като имат силно активизиращо въздействие. При депресия се предписват и някои препарати, които предизвикват фрагментарен, неспокоен сън с чести събуждания.
Лекарствата, използвани за лечение на бронхиална астма и заболявания на белите дробове, също влияят върху съня. Например теофилинът има възбуждащо действие и прави съня неспокоен.
Някои препарати за лечение на болести на стомаха и червата (например циметидин) също могат да предизвикат безсъние.
Редица средства за терапия на сърдечно-съдови заболявания водят до трудно заспиване и фрагментарен сън. Антихистаминовите препарати често се приемат за лечение на алергии. Като странично действие те предизвикват сънливост, затова понякога ги препоръчват за по-добър сън. Но според проведените изследвания те не помагат против безсъние и не удължават съня.
Негативното въздействие на тези препарати е свързано с обстоятелството, че те водят до толерантност. Това означава, че колкото по-дълго се приемат, толкова по-голяма доза е необходима, за да подействат. Освен това антихистаминовите препарати предизвикват сънливост през деня и забавят психическите и двигателните реакции, което е крайно нежелателно. Приемането им, особено като приспивателно средство, е забранено при шофиране или работа, свързана с повишен риск.
Аспиринът предизвиква незначителна сънливост и може да се използва като леко сънотворно средство, но с известна предпазливост. Доста хора приемат всекидневно малки дози аспирин (по лекарско предписание) за „разреждане“ на кръвта, например при
склонност към образуване на тромби. Те могат да пият дневната си доза преди лягане. Но приспивателният ефект на аспирина е съвсем незначителен, а безконтролното
му приемане е опасно, тъй като в неподходяща доза той може да доведе до кръвоизливи и промени в състава на кръвта.
Стимулаторите на централната нервна система, включително наркотичните вещества, съкращават продължителността на бързия сън. В период на абстиненция, т. е. при въздържане от приемане на стимулатора, довел до зависимост, първоначално се наблюдава прекомерна сънливост, а след това – трайно изтощително безсъние. По същия негативен начин действат алкохолът и никотинът. От казаното дотук става ясно, че лекарствата безспорно оказват влияние върху съня. Затова е важно да предоставите на лекуващия лекар пълна информация за медикаментите, които приемате. Може да се окаже, че няма никаква друга причина за нарушенията на съня, освен неправилното приемане на лекарства против болест, която на пръв поглед няма никаква връзка с безсънието.
Малка корекция на дозата и часа за приемане на медикамента може да ви избав.и от изтощителните безсънни нощи.